Бабичката, дето викала смърттач (Народна приказка от Тетевенско)   Една

Бабичката, дето викала смърттач
(Народна приказка от Тетевенско)

Една старица имала на тоя свят едно, еднички нещо - един наследник. Тя доста го обичала, доста го галила и последния си залък давала за него. Ама и синът доста обичал и угаждал на майка си, доста сговорно живеели и доста добре се разбирали. Синът всяка утрин тръгвал на работа, за всичко се допитвал до майка си всяка вечер, като се върне й разказвал всичко, което е правил, разказвал й всичко, каквото е чул и видял денем.

Кога пристигнало ред и синът станал момък за женене, той се залюбил с една мома и бабичката ги оженила. По-напред бабичката и синът й спели в стаята до огнището, но след сватбата младоженците си спали в другата соба. Така си му е реда, но ето че, на бабичката й станало доста мъчително и колкото време минавало, тъгата й расла и я налегнала злоба и разсъница.
Една вечер синът и невястата се прибрали в собата да си лягат, на нещо се разсмели и – ха-хо, хи-хи – кикотили се от сърце. Бабичката висяла край огнището като кукувица и й домъчняло до гибел.

– Ох, смърте, смърте! – издумала бабата.

Синът дочул, че майка му рекла нещо, та отишъл до вратата и се ослушал, а бабичката отново изохкала и рекла:

– Де да си, смърте, да дойдеш! Защо ли пребивавам!

Син й чул всичко, но не рекъл нищо и си лежащ.
На заранта той питал невястата си да не е прегрешила нещо пред майка му, да не й е отвърнала с дума. Тя споделила, че не е. Ама той отново й дал 100 заръки да угажда на майка му за всичко и да й придвижва и отнася колкото може повече. Невястата дала обещание и си устояла на думата: шетала, работила и угаждала на свекърва си, та не давала – дето се споделя – и прахуляк да падне на нея. И синът виждал това, но бабичката, щом си идат младите в собата, тя отново охкала и викала „ Ох, смърте, смърте! ", та синът отново я дочул, и се чудел каква е тая работа и какво да прави. Той бил огромен майтапчия, та измислил.
Една утрин, като отишла майка му на църква, той отишъл, та взел от собствен приятел облекла и брада, па ги скрил на тавана и заръчал на невястата си да мълчи и никому нищо да не споделя. Кога било вечерта, та вечеряли както всеки път до огнището и като се наяли, невястата вдигнала паралията, прибрала, помела, постлала на бабичката в ъгъла и младите си отишли сякаш да лягат. Щом затворили вратата на собата, синът се качил през долапите на тавана, преоблякъл се, взел косилото на косата и се притаил до капака. И щом майка му изохкала и изрекла „ Ох, смърте, смърте! ", той се подал от капака на тавана, протегнал ръка с косата и рекъл:

– Ей ме, аз съм Смъртта и пристигнах да те взема, като толкоз време ме викаш – всяка нощ! Подай си главата и хайде с мен! – и се престорил като че ще замахне с косата да я отреже.

– Чакай, апелирам ти се! – рекла бабичката настръхнала и се разтреперала от боязън.
– Какво ще те очаквам, нали сама ме викаш! Омръзна ми!

На бабичката й домиляло за света – душа е блага! – а като показала собата, рекла:

– Викам те за невястата, а мене ме остави да си поживея!

Снимка и текст: Мария Тонева